Тя беше особено прозорлив човек. Може да хване натясно всеки, да посочи слабите места в аргументацията му, но почти не го правеше. Щадеше. В краен случай, просто спираше да общува. Разчитал съм нейни бележки на редактор и коректор: София Бранц не приклещваше хората, но виждаше като през рентген грешките на всеки текст – и дискретно ги поправяше с енергичния си почерк. Пишеше с молив. Всеки можеше да трие след нея, но тя предизвикаше страхотен респект. Някак беше решила просто да редактира, коригира и, разбира се, да превежда. Тя знаеше отлично цената на поезията си и, изобщо, на поезията, но бяха дошли други времена… Тези, които познаваха стихотворенията й, не се нуждаеха от особени убеждавания колко значими, деликатни и разтърсващи са те. Нямаше разминаване между благородния човек и благородния поет. Беше изчезнала от публичния живот, но помнехме остротата на погледа ѝ или как махва с ръка, или някой прочувствен разговор с нея, в който, без да си усетил, си споделил най-после себе си - и си бил разбран.

Сърцето на Соня беше голямо точно толкова, колкото ума ѝ – а тя е една от най-умните жени, които съм познавал. И затова не направи нищо, за да гради своя митология. Тя просто се отдели, откъсна се от всичко. Каза: майната му. Сегиз-тогиз се обаждаше за някоя тънка филологическа справка, не търпеше празните приказки, нямаше много време за губене. Никой от нас не знаеше, че ще си отиде толкова бързо; беше запазила болките си в тайна, не натовари никого със своя стоицизъм.

В нея беше жива магията на една потискаща с мащабите си начетеност, но начетеност очовечена, скептична, умееща да прощава нафуканите слова и претенции. Ах, какъв опърничав гръбнак имаше Соня Бранц! Какъв безшумен, категоричен морал. В нея дишаха хилядолетията на еврейския род, достолепната Русия, стотиците пъти, в които е трябвало да направи компромис, но не го е направила. Беше хашлак, много изящен хашлак. Смел и упорит аскет. Човек, който може да бъде и истински опиянен, и съвършено трезвен. Но винаги любопитен, грижовен. Някак само на нея прилягаше да употреби думата „душа” – и само на нея още приляга тя. И София Бранц влагаше душата си в книгите – нека припомня само преводите й на „Доктор Живаго” на Пастернак, на Андрей Платонов и Марина Цветаева, та чак до сборника „Вдъхновение” на Исак Бабел, който само преди седмици отбелязахме на тези страници. Но списъкът на книгите, превеждани от нея преди Десети ноември за легендарната „Народна култура” и по-късно за най-различни издателства, е знаменателен. Такова разнообразие. И такива шеметни срещи с всички пластове на езика.

София Бранц в Своден каталог НАБИС

Винаги съм вярвал, че тя е един от най-големите поети. Сигурен съм, че и тя го знаеше. И че изобщо не обръщаше внимание на този факт. Прочее, в представите на българската литература такава поетеса като че ли никога не е съществувала. Едва три стихосбирки, първата от които даже е сборниче с други двама. Тепърва обаче ще се връщаме към „Ръката пише” (1984) и „Върху написаното” (1995). Във времена, в които ценяхме иронията, виждахме само иронията в тях. После на мода дойде самоиронията… Но стихотворенията на Соня продължават да са непокътнати от времето: романтично-моралистични, задушевни или гневни, сприхави, любящи, но живи, живи и още как… Точно от нея съм чувал стряскащия израз, според който „второ качество харесва второ качество”. За съжаление, оказа се права. Друга поезия днес се пише и лайква. А и тя е феномен много отвъд поезията.

Бранц не вярваше много-много в общностите, може би дори беше отвратена от тях, но вярваше в отделния човек, беше проумяла загубите на победителя… Скърбеше за човека. И точно заради това не само за мен писането на Соня, изобщо поведението й бяха таен команден център на човечността, светла точица в раснещия мрак, една от малкото останали опори… „Не смисъл на живота, а живот”, както мъдро беше писала тя.

Прощавай, Соня, прощавай.