Джон Стайнбек пише „Гроздовете на гнева“ между юни и октомври 1938 г. Успоредно с писането на своя най-голям шедьовър, авторът си води и дневник, в който документира вдъхновението си, но и разочарование, отчаяние, параноя. Записките му са публикувани в книгата от 1990 г. „Working Days: The Journals of The Grapes of Wrath“.  Представяме ви откъс, публикуван в brainpickings.org, в който писателят разсъждава за слава, успех и как те влияят на хората.

„Хората, които харесвах, се промениха. Като знаят, че имам пари, те ги искат. Дори да не искат нищо, пак ме гледат по различен начин и не се държат естествено вече с мен. Уморих се да се боря срещу силите, които този мизерен успех изправя срещу мен. Не знам дали мога да напиша вече добра книга. Това е най-големият ми страх. Работя върху нея, но не мога да преценя. Нещо ме отрови.

Вие, страници, 10 от вас, вие сте моята надежда. Вие сте парцала, с който мога да изтрия повръщаното. Може би мога да излея върху вас тези страхове, тази погнуса, и да ви изгоря. Може би тогава няма да съм толкова омагьосан. Поне мога да се преструвам, че е така.

Наистина не ми пука за филма по „За мишките и хората“. Но тези хора, които гладуват – какво може да се направи за тях? А болните? От „Холивуд“ постоянно искат да използват името ми за едно или друго. Но защо да ми пука за името ми? То не струва нищо вече. Мислят, че имам късмет. Не знаят, че ме чака унищожение. Древните гърци сякаш са знаели по-добре за връзката между късмета и унищожението. Но е трудно да знаеш всичко. Невъзможно е да вярваш и на себе си.

Получих писмо от братовчедка ми Грейс за първи път от 22 години. Единственият й интерес е публичност. Очевидно се отразява на всеки. Скоро отново ще отрича връзката си с мен. Както и всички други. Обратно на работа.

Ето, пощата тази сутрин – искат купища неща от мен. Вече е повече от ясно, че трябва да заема твърда позиция срещу нещата, с които искат да ме свързват. Постоянно искат да използват името ми за нещо. Няма да участвам в тези публични мероприятия. Не мога. Не са в природата ми и няма да ме принудят. Трябва да изразявам ясно позицията си и да стоя далеч от политиката. Тези 2 неща винаги са работили за мен.

Защо си мислят, че един писател, след като може да пише, задължително трябва да е приятен събеседник, член на партия или публичен говорител? Не съм публичен говорител и не искам да бъда. Дори все още не съм завършен писател, не съм изучил всички тънкости на занаята си.“

 

Източник: lira.bg