Като част от група студенти от специалност „Българска филология“ към Софийски университет „Св. Климент Охридски“, от „Посредник“ се върнахме векове назад и се потопихме в света на хартията и средновековните ръкописи. Този така любопитен свят се намира в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“.
Центърът
е създаден през 1986 г. като звено към Софийския университет. Такава е
била волята на медиевиста проф. Иван Дуйчев. Заедно с къщата на
професора, Центърът наследява и неговата специализирана библиотека. Обстановката в библиотеката е много приятна. Може да се видят различни скулптори, графики, картини и икони. Сред тях видяхме и картина на акад. Светлин Русев,
която ни напомни за Плевен. Научихме, че всяка година в този център се
обучават студенти от редовна и задочна форма на обучение от
университета, а дипломанти и специализанти имат възможността да работят
на място с оригинални средновековни документи и да специализират в
реставраторската лаборатория.
Реставраторът д-р Румяна
Дечева, която работи в тази лаборатория, ни обясни какъв е процесът на
създаване на една средновековна книга, как се осъществява
подвързията на средновековната книга и как днес се реставрират тези
ценни ръкописи. Те стоят в хранилище, в което има постоянни условия на
съхранение.
Перфектните условия са 18 градуса по Целзий и около 55% относителна
влажност на въздуха. За ръкописите се
ПРАВЯТ КУТИЙКИ ОТ БЕЗКИСЕЛИНЕН КАРТОН
за да не се прашат. Също така, има специални подложки, на които се разглеждат тези ръкописи. Те са направени, за да може разлистването им да се осъществява щадящо. Преди 20-и век реставрацията на книги се е състояла в това книгата да се разшие, да се зашие наново и да се преподвърже. Това често пъти е било наложително. „В нашата професия има
ПРИНЦИПИ ЗА МИНИМАЛНА НАМЕСА ПРИ РЕСТАВРАЦИЯ, С ЦЕЛ ДА СЕ ОПАЗЯТ КОДИКОЛОГИЧНИТЕ БЕЛЕЗИ И ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ВСЕКИ ОБЕКТ
Стремим се възможно най-малко да пипаме. Първоначалният интерес е тръгнал от страна на реставраторите, защото реставраторът е този, който навлиза в структурата на една книга, той не чете само текста. Особено при реставрацията, за да можеш да реставрираш правилно едно нещо, ти трябва да знаеш как е направено. Трябва да знаеш как е било направено, за да бъде твоята намеса интелигентна“, обясни д-р Дечева.
Интерес предизвикаха материалите за писане, които са използвани в миналото: папирус, пергамент, хартия. Разбрахме, че
ПАПИРУСЪТ СЕ ПРАВИ ОТ ВИД ТРЪСТИКА, КОЯТО МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРИ ОКОЛО РЕКА НИЛ
Взимало се е стъблото, полагали са се лентите една върху друга, притискали са се и от собствения си сок, който съдържат, се слепвали и придобивали вид на папирус. Папирусът е бил широко разпространен и се използва до ден-днешен. Румяна Дечева ни обясни, че, за съжаление, този материал не е особено траен в сравнение с пергамента.
ПЕРГАМЕНТЪТ ПРЕДСТАВЛЯВА КОЖА - ОБИКНОВЕНО КОЗЯ, А ИМЕТО МУ ИДВА ОТ ГРАД ПЕРГАМ
Кожата се е взимала и се е слагала в съд, в който имало вар. След време от тази луга, която е вътре, косменият фоликул набъбвал и със специален уред космената покривка се изстъргвала. Като се свали космената покривка остават следи, които помагат на реставраторите да разберат от какъв вид животно е пергаментът. После тази кожа е била разтягана на дървена рамка. Само да е изпънат и изсушен не е било достатъчно за пергамента. За да може добре да се пише върху него и да не прониква мастилото от едната страна до другата той се грундирал допълнително с яйце или креда.
От реставратора научихме още, че има най-различни рецепти за обработка. Понякога след тази обработка пергаментът ставал толкова качествен, бял и фин, че не може да се разбере дори от какво животно е, защото порите са запълнени от този грунд, който е бил и полиран. С ахат и рибена кост е можело да се полира. „За производството на хартията може да се говори с часове. Тя е изобретена около първи век в Китай, въпреки че има по-стари сведения за употреба на подобна маса, като от нея са се правили завеси и покривки“, сподели д-р Дечева. Хартията е направена от растителни влакна, които са дълго обработвани, след което са накисвани във вода. Ликото се отделяло от кората, взимала се е проводящата тъкан и започвала да се бие с едни дървени уреди, докато се стигне до разбиването й на много тънки и къси влакна. Дори без да имат проклейка, тези влакна образуват връзка помежду си. След пресоване, сушене и стискане на тази каша се образува хартията.
До днес японската хартия се използва в реставрацията. „Ние я използваме, защото ако имаме разкъсана страница, ако се залепи с такива влакна, става много фина и здрава и те образуват връзката между двете хартии“, разказа още д-р Румяна Дечева. От нейния разказ научихме, че в Европа се стигнало до един различен вид производство на хартията - от парцали. Тъй като са били много големи нуждите от хартия, са се използвали ленени или конопени парцали по подобие на технологията за производство на японска хартия. Те се накисвали докато стигнат период на разпад, загниване. Процесът е бил доста миризлив, но след като вече са прогнили, са ги разбивали и така се образувала хартиената каша. С помощта на сито, направено от фина метална тел, се изцеждала водата и оставала хартията. Тя се пресовала, а за по-голяма здравина и по-добри способности за писане върху хартията, хората са се научили да слагат в нея проклейка. „Важни са условията за съхранение, защото проклейката се напада от микроорганизми, ако ръкописите на са топло, влажно и тъмно място.
Затова, независимо от първоначалния бум на разпространението на хартията в Средновековието, в папската канцелария в Рим са ползвали пергамент за важни документи, защото са видели, че хартията е много по-нетрайна като материал“, обясни ни Румяна Дечева. По-късно хартията започнала да се произвежда машинно. Първите машини много приличали на ситото, на което ръчно се е тръскала хартията, само че там хартиената каша се изливала и се пресовала. Тази хартия е била направена от целулоза, от памучни и ленени влакна.
ПОРАДИ ВСЕ ПО-ГОЛЕМИТЕ НУЖДИ НА КНИГОПЕЧАТАНЕТО СЕ НАЛОЖИЛО НОВОВЪВЕДЕНИЕ С ЦЕЛ ПОЕВТИНЯВАНЕ НА ХАРТИЯТА
Това довело до рязко понижаване на качеството. През 1850 година се въвел един съвременен подход. Започнали са от дървесина да се правят тези влакна. Проблемът, който изтъкна д-р Дечева е, че дървесината е висококиселинна. Хартиите, които съдържат дървесен окислител, са податливи на стареене. След време започват да пожълтяват и се чупят. През 20 век са започнали да се добавят пълнители избелители в хартията. Ръчната хартия се е отличавала по структурата на решетката, която личи по нея. „Вероятно сте виждали и воден знак. Когато една ръчна хартия се погледне през светлина, се вижда решетката на ситото. Когато върху ситото се излее хартиената каша, тя се проклейва и се получава по-светло петънце там, където е била решетката. По тях специалистите са познавали хартията. Още по-голяма сигурност за производителя на една хартия ни дава водният знак. Водният знак или филигранът, представлява направена от тел фигурка,
която се хваща лекичко в това сито. Когато се изтръска хартиената каша, там остава по-малко от нея и тази рисунчица може да се види през светлина“, сподели със студентите реставраторът.
„Материалът за писане е бил най-често желязно-галово мастило. Тушът е мастило, което много се разтича от вода. Всяко докосване с мокра ръка е вредно за него, за разлика от желязно-галовите мастила. Те се правят от шикълки. Пишело се е с паче перо. То се подрязва под специален ъгъл, така че в него навлиза известна част от мастилото“, добави още тя. Преди да бъде установен кодексът се е пишело на свитъци. Любопитно е, че когато проповедниците са чели свитъка, другата страна на свитъка виси към паството в църквата.
Големината на книгата е зависела от планировката на текста, защото първо се е правел кодексът и после се пишело. Човек трябвало много добре да си прави сметката. В съвременното книгопроизводство тази тетрада се нарича кола. Тетрадите се слагали една върху друга под преса и с остър предмет се правели v-образни отвори. В тях влизал конецът при шиенето. Румяна Дечева ни обясни, че са съществували различни методи на шиене. Когато е била по-дебела една книга е имала в средата един конец, който свързвал двете страни. Понякога се пришивал веднага и капакът.
ДНЕС ПРИ РЕСТАВРАЦИЯ КНИГАТА СЕ СЪШИВА С БЯЛ КОНЕЦ, ЗА ДА СЕ ЛИЧИ КЪДЕ Е НАМЕСАТА
|
Канапът оставал откъм тетрадите, на гърба. Книгите също така са имали закопчалки и разнообразна украса - обков от злато, сребро или други метални елементи. Това обаче е било първото, което изчезвало, тъй като обковите били ценни. Закопчалките са служели, за да може да се затвори книгата. Важно е един пергамент да стои затворен, защото до 2 часа започва да се нагъва. Любопитно е, че ръкописите тогава са се подреждали хоризонтално, а не вертикално, както днес може да видим книгите в библиотеките.
Източник: http://www.posredniknews.com