След гостуването си в България мексиканският писател Хуан Пабло Вилялобос обещава да напише писмо до Стоичков и след време го изпраща на българския си издател - "Жанет 45". В контекста на 20-годишнината от мача България - Мексико идраматичната загуба на Мексико на Световното първенство по футбол в Бразилия, издателят го предостави за публикуване специално на "Дневник". Преводът от испански е на Нева Мичева.
Поверително и съвършено лично писмо до многоуважаемия бивш играч от българския национален отбор по футбол, ФК "Барселона" и ЦСКА София, дебютирал някога в "Марица" (Пловдив), господин ХРИСТО СТОИЧКОВ, тук.
(с копие до почитаемия господин Президент на България, който и да е той в момента!)
(с копие до почитаемия Народ на България)
(с копие до почитаемата рецепционистка на "Оборище Резиденс" в София, толкова хубава и симпатична!)
(с копие до Посолството на Мексико в България, в случай че съществува!)
Скъпи Христо,
първо на първо трябва да те помоля за извинение, че се обръщам на "ти" към теб, който си същински Звяр и Паметник на Вселенския Футбол изобщо и на българския в частност. Аз съм само един смирен мексикански писател, който преди вече 23 години напусна футболните игрища поради тактически и технически съображения, както и поради недостиг на качество – бях откровено некадърен! И все пак се осмелявам да ти говоря на "ти", защото нашите животи, скъпи Христо, твоят и моят, са навеки свързани от нещо, случило се на 5 юли 1994 г. в град Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси в Съединените щати.
Ти къде беше във въпросния ден в 16 часа 36 минути и 14 секунди? Помниш ли? Вярно, това прилича на въпрос, който би ти задал някой съдия, за да разбере дали имаш правдоподобно алиби, но в нашия случай, драги Христо, както и да отговориш, няма значение. Защото аз знам къде беше: ти тъкмо влизаше в мексиканското наказателно поле, което, както и да го погледнеш, е същото като да нахлуеш в суверенната ни територия! Да си чувал текста на мексиканския химн? Не знаеш какви ужасни неща казва, че правим на чужденците, дръзнали да осквернят нашата земя. Казва още, че небето е дало на родината ни по един боец във всеки неин син!
Но да караме подред.
По онова време аз живеех в Мексико, бях на 21 години и следвах в университета. Ех, Христо, а какво гадже само имах – красавица на точно осемнайсет! Де да я познаваше, мисля, че щеше да ти хареса. Дребничка такава, но прекрасно сложена... макар че това няма нищо общо, я не ме разсейвай.
Онзи летен следобед, следобед на световно първенство по футбол, бяхме се събрали у нашите, за да отпразнуваме неминуемия и неподлежащ на съмнение триумф на мексиканския национален отбор над българския. Надойдоха сума хора: братята ми, братовчедите, чичовците, лелите, вуйчовците, вуйните, бабите, дядовците, приятелите и комшиите. Всеки донесе храна и напитки: такос, гуакамоле, карнитас, пръжки, текила, бира – някой път ще те поканя на гости, за да разбереш за какво ти говоря!
Историята до момента беше на наша страна: може би си спомняш какво се случи на осминафиналите на Световното през 1986 г. – какъв велик гол ви вкара Мануел Негрете! От друга страна, фактът, че най-красивият мексикански гол в историята се материализира в българската врата, съвсем не значи, че имаме нещо специално против Българския Народ. Чиста случайност – просто вратата се оказа на пътя на нашия отбор. Прочее, бяхме в приповдигнато настроение, твърдо убедени в победата, когато настъпи трийсет и шестата минута (и четиринайсетата секунда след нея) от първото полувреме и ти получи топката в нашето наказателно поле.
Тук ще се наложи да премина в подробен режим на разказ, за да предам последвалите четири съдбоносни секунди, така че най-сетне да разбереш причината за настоящето писмо:
- 36 минута и 13 секунда: нахлуваш на мексиканска територия – дядо Чон взема едно начо и го маже с гуакамоле;
- 36 минута и 14 секунда: получаваш топката – дядо вдига начото към устата си;
- 36 минута и 15 секунда: шутираш с Невиждана Ярост и продънваш мексиканската врата – дядо се задавя;
- 36 минута и 16 секунда: ти се радваш на гола – дядо умира от МИГНОВЕН РАЗРИВ НА СЪРЦЕТО.
Какво ти беше крив, Ицо, моят дядо? Какво толкова ти направи? Та ти дори не го познаваше. А той беше хубав човек, Ицо, приличен, работен, разправяше смешни вицове. Както сам ще се досетиш, докато се стигне до дузпите и НЕОБИЧАЙНАТА българска победа, ние вече ридаехме на погребението на дядо. Ти знаеш ли какво е да се плаче по две причини едновременно!?
Години наред, драги Христо, имахме зъб – тайно и ядно – на българските национали и на всичко, свързано с България. Добре че до Мексико не стигат кой знае колко вести за България.
После, както най-често става, времето покри с пелената на забравата смъртта на дядо и оня печален следобед (видя ли какво хубавичко ми се получи това изречение, а, Христо... аз понеже съм писател, това споменах ли ти го?). И тогава един ден, 19 години по-късно, направих като теб, само че в обратния ред: качих се на един самолет и навлязох в българска територия.
Когато родата ми научи за това пътуване, свика Генерално семейно събрание с цел планиране на Сериозни Мерки за санкционирането ти. "Мъст!" – викаше един братовчед, който отглежда кокошки. "Родина или смърт!" – повтаряше тате, който е ходил веднъж в Куба и й е научил лозунга. "Малко да се поизтезава!" – настояваше една от лелите ми, която е монахиня, но по необясними стечения на обстоятелствата никога не си е в манастира. Наложи се първо да отскочим за текила и бира, за да можем да стигнем до Всеобщо съгласие.
В крайна сметка, скъпи Христо, след два дни разисквания и трийсет и седем бутилки текила, решихме да ти простим. В замяна обаче държим да получим няколко дребни знака на добра воля, колкото да се убедим, че действително си се оттеглил от футбола и нямаш намерение да се появиш в Бразилия през 2014-а и да ни отстреляш с някой от твоите Шутове с Невиждана Ярост, дето толкова ги обичаш, с което да вземеш да довършиш баща ми, да речем.
Сега, ако обичаш, се съсредоточи в нашия списък с (неподлежащи на оспорване!) искания.
1. Един тон búlgaros (така викаме на онези гадинки, с които се прави киселото мляко);
2. Деветдесет и четири тишърта на ФК "Барселона" с автограф (семейството ми е доста голямо);
3. Две тениски на ЦСКА София с автограф (в Мексико не следим много-много българското първенство);
4. Две хиляди литра от онази така вкусна супа от кисело мляко, която правят по твоите земи;
5. Двеста златни мартеници.
Както забелязваш, скъпи Христо, нашата прошка ще ти излезе съвсем тънко. Такива сме си ние, добряци. Смятам да оставя това писмо в домашната ти пощенска кутия, като за целта се възползвам от пътешествието си до България. Надявам се да стигне до теб. Защото ако не го получиш и не изпълниш исканията ни, няма как да знаем, че не отговаряш, защото не си го получил. И ще решим, че ти е все едно за нас и всъщност не държиш да ти прощаваме. Което ще ни принуди да се наливаме с литри текила, за да ни мине огорчението.
Моля, приеми съответните благопожелания на цялото ми семейство. И хайде, хващай се за списъка!
Сърдечен поздрав,
Хуан Пабло Вилялобос
Хуан Пабло Вилялобос
[Издателство "Жанет 45"]